Без теб!

Не мога да гледам филми без теб. Не изпитвам удоволствие. Искам те до мен, ако ще и за най-глупавата сапунка.
Което е странно, зашото имаме толкова различни вкусове.
И знаеш ли, ти доминираш. Подчинявам вкуса си на твоя. За да сме заедно по време на филма. Да се страхуваме заедно. Да се смеем заедно.
Мразя екшъни.
Но повече мразя да гледам филми сама.
Здравей, моя доминанте:)

Ignore

Уффф....
Жега, ти казвам. Усилно е даже да се диша... Мързелът ми е превзел с атака тялото ми и сега си е устроил бивак... Няма ли да се разкара, поглеждам го изпод вежди. Не ще - опъва се... Чисто голото ми тяло залепва за кожения стол. Очите ми се затварят от само себе си. Ако си взема душ, ще бъде 3-ия за днес, а е едва 2 следобед... Скорошното ми откритие - шейк с боровинки, мляко и сладолед с много лед не помага... Мисля, че откачам. Натиснах бутона "Ignore" на всички хора около мен. Сигурно съм се примирила със ситуацията. Чета тъпи алгоритми и разучавам неща, за които се е предполагало, че трябва да науча докато следвам... Мдааа...нещата обикновено ти се отблагодаряват след като ги направиш... единствено мързела ти се отплаща веднага. Значи трябва да съм ужасно щастлива след като съм пропиляла живота си в нещо, което веднага ме е възнаграждавало:) Не съм.
Добивам рутина. Рутина и безразличие. Трябва ми як шут по задника или просто някой, който да повярва в мен. Дебютът ми на американска сцена беше неуспешен. "Искаам вкъщи." Врякам това изречение като дете, което знае, че няма да го огрее, но пък му е хубаво да прави напук на родителите си. Толкова е мазохарско.
Т. откри какво ми е - не мога да уча, ако не съм притисната от обстоятелствата... А той отказва да е пресата, която да ме натиска, защото тогава започвам да го обвинявам за всичко. А ми трябва да знам толкова много неща...
Pentimento (покаяние). На кого ли да се извиня за песимистката в себе си?
Ето списъка ми от неща, които трябва да направя, за да... върна живота си назад в познатата му котешка турболенция:
-да напиша писма до
А.Р.П.В.Д.Х.и до родителите ми естествено...
-да купя подарък за всеки човек, който ми липсва и да му го изпратя
-да се запиша на курсове по йога
-да не губя кураж, нищо, че нищо не става и съм се превърнала в Степфордска съпруга
-да се усмихвам, не смао наужким
-да заговарям хората, тези студени, безкръвни, лицемерни аборигени може все пак да се окажат приятна компания, кой знае? Пък и това е възможност да практикувам изострения си до невъзможност език... Какво като ги разбирам? Те не ме разбират като им говоря:)
-да обичам. толкова е важно да обичаш... и когато не го чувствам, да не го казвам... Никога! Забранявам си. Защото е лицемерно.И защото не искам никога да се случва на мен
-да бъда лудичка. Да не забравям, каква ми се е искало да бъдаи да не ми пука от другите. Да правя нещата, които... кой знае след това може да ме карат да се срамувам от себе си, но пък съм ги опитала, по дяволите.
-да бъда идеален човек. Моята санкалпа. Не че мога да я постигна някога, но нищо не ми пречи да се старая:)
Толкова е важно да знаеш как да правиш малките детйли - всяка подробност е от значение. Как дишаш, как стъпваш, как поглеждаш към дървото отсреща.
Ритъмът, който се опитва да ме обладае не е със същата дължина на вълната, като "моят" ритъм. Нищо не пасва. Дали трябва да се настроя по новия ритъм? Или да се опитам да си върна стария такъв?
Някой знае ли отговора?

Междуметия

Разтворих карираните перденца на душата си и се приготвих за следобедното кафе. Сложих цветя на прозореца. Подредих разхвърляното си пространство. Но нищо не се получава. Липсва ми острилка за мислите ми. Преди имах толкова много провокатори, че дори имах свободата на избор и страдах от височиномерие - избирах едни, за сметка на други, преценяйки ги по най-малките междуметия и запъвания. В какъв странен свят съм живяла! Сега се опитвам да намеря отново вратата за него.
Няма към кого да адресирам мислите си. Липсва ми една Ана. Тя беше въображаемия ми спътник, на когото разказвах за приключенията си. Имам чувството, че съм я измислила - една такава-дребничка, небрежно рошава, с къса подстрижка, със зелени кецки и комбатки.Ана, къде си? - риторичен въпрос.
Може би страдам, защото съм загубила шизофренията си. Или защото котката на доброто ми настроение ме гледа от покрива и не иска да слезе. Само хъска - много е невъзпитана тази котка и никак не се поддава на дресировка. Пак ще трябва да я примамвам с игрички.

Bad time

Днес ме боли коремчето. Използвам възглавницата за утешител. Обичам да я гушкам като плюшено мече. Мммм, успокояващо. Обичам да се грижат за мен. Да ми завиват краката. да ми правят чай. И да ми обясняват колко много ме обичат, разтваряйки ръце, за да ми покажат наистина колко. Толкова е просто да угодиш на една жена.

Мимикрия

Вземам почивка от деня си. Опитвам се да налучкам точния тон, за да не се получи поредния блог самосъжалителен и скучен. И най-невинното изречение трябва да издържи обстоен оглед преди да бъде пуснато в обръщение по света. Къде отиде непосредствеността и импровизацията? Ръждясала съм. Дали всъщност това е последствие от времето или от липсата на приятели? Дрогирам се с електронни звуци. В полусън натискам педала на газта. Излитам. Потъвам в седалката. Когато карам с висока скорост се чувствам толкова свободна. Усилвам музиката. Подценявах звуците. Част от липсата на вдъхновение е липсата на музика в живота ми. Без нея върша нещата насила. За да са истински нещата трябва да се сбъдват без съпротива, силен стремеж към тях или самоизмама.

Perfect eclipse

Омазнени пръсти върху перфектната ми чаша за мартини.Нарушено спокойствие. Безпорядък в душата. Уют отишъл си по дяволите.Не мога да се разбера с Т., когато е изпаднал в пмс. Лази ми по нервите по онзи натрапчив начин, който ме кара да се чувствам виновна.