Ignore

Уффф....
Жега, ти казвам. Усилно е даже да се диша... Мързелът ми е превзел с атака тялото ми и сега си е устроил бивак... Няма ли да се разкара, поглеждам го изпод вежди. Не ще - опъва се... Чисто голото ми тяло залепва за кожения стол. Очите ми се затварят от само себе си. Ако си взема душ, ще бъде 3-ия за днес, а е едва 2 следобед... Скорошното ми откритие - шейк с боровинки, мляко и сладолед с много лед не помага... Мисля, че откачам. Натиснах бутона "Ignore" на всички хора около мен. Сигурно съм се примирила със ситуацията. Чета тъпи алгоритми и разучавам неща, за които се е предполагало, че трябва да науча докато следвам... Мдааа...нещата обикновено ти се отблагодаряват след като ги направиш... единствено мързела ти се отплаща веднага. Значи трябва да съм ужасно щастлива след като съм пропиляла живота си в нещо, което веднага ме е възнаграждавало:) Не съм.
Добивам рутина. Рутина и безразличие. Трябва ми як шут по задника или просто някой, който да повярва в мен. Дебютът ми на американска сцена беше неуспешен. "Искаам вкъщи." Врякам това изречение като дете, което знае, че няма да го огрее, но пък му е хубаво да прави напук на родителите си. Толкова е мазохарско.
Т. откри какво ми е - не мога да уча, ако не съм притисната от обстоятелствата... А той отказва да е пресата, която да ме натиска, защото тогава започвам да го обвинявам за всичко. А ми трябва да знам толкова много неща...
Pentimento (покаяние). На кого ли да се извиня за песимистката в себе си?
Ето списъка ми от неща, които трябва да направя, за да... върна живота си назад в познатата му котешка турболенция:
-да напиша писма до
А.Р.П.В.Д.Х.и до родителите ми естествено...
-да купя подарък за всеки човек, който ми липсва и да му го изпратя
-да се запиша на курсове по йога
-да не губя кураж, нищо, че нищо не става и съм се превърнала в Степфордска съпруга
-да се усмихвам, не смао наужким
-да заговарям хората, тези студени, безкръвни, лицемерни аборигени може все пак да се окажат приятна компания, кой знае? Пък и това е възможност да практикувам изострения си до невъзможност език... Какво като ги разбирам? Те не ме разбират като им говоря:)
-да обичам. толкова е важно да обичаш... и когато не го чувствам, да не го казвам... Никога! Забранявам си. Защото е лицемерно.И защото не искам никога да се случва на мен
-да бъда лудичка. Да не забравям, каква ми се е искало да бъдаи да не ми пука от другите. Да правя нещата, които... кой знае след това може да ме карат да се срамувам от себе си, но пък съм ги опитала, по дяволите.
-да бъда идеален човек. Моята санкалпа. Не че мога да я постигна някога, но нищо не ми пречи да се старая:)
Толкова е важно да знаеш как да правиш малките детйли - всяка подробност е от значение. Как дишаш, как стъпваш, как поглеждаш към дървото отсреща.
Ритъмът, който се опитва да ме обладае не е със същата дължина на вълната, като "моят" ритъм. Нищо не пасва. Дали трябва да се настроя по новия ритъм? Или да се опитам да си върна стария такъв?
Някой знае ли отговора?